За тези, които сънуват влакове

Цветелина СТЕФАНОВА

 

Лятото е в разгара си. Всички жадуваме за почивка на лазурния морски бряг или отдих сред прохладата на величествените ни планини. Повечето хора планират отпуската съобразно служебните си ангажименти. Но има и други, които нямат възможност да организират почивните дни спрямо своите желания. Те посрещат Нова година на работното си място, прекарват рождения ден на децата си на стотици километри от тях, пропускат важни семейни празници, защото... са на своя пост. Не са забравили. Студеният вятър им разказва зимни приказки, жаркото слънце им напомня, че животът е прекрасен. Кои са те? Машинисти, кондуктори, ръководители движение... Хилядите железничари.

 

Влаковете никога не спират да браздят българските земи. Ден след ден те пристигат и напускат гарите, като свирят весело. Сякаш искат да ни кажат, че са оживяли. Десетките съдби на железопътния персонал неусетно превръщат купчината желязо в живо същество. В техен приятел. И като всички нас на моменти той е обзет от радостно вълнение, друг път го завлядява неизмерима тъга.

 

В близките дни предстои професионалният празник на железничарите. Това не е просто тържествено отбелязване на важна дата. Празникът не е само на хартия. Празнуват душите на хилядите железопътни работници. Те честват емоционалната си връзка с влаковете. Сигурно има и такива, които биха ме укорили за приповдигнатия тон. Знам, че небето над железницата не е безоблачно. Почти всекидневно то е прорязвано от тежки финансови проблеми и разнородни вътрешни спорове. Не са рядкост и случаите на служители с непристойно поведение. За съжаление, те също се наричат железничари.

 

Плявата трябва да бъде премахната с твърда ръка, защото се разпространява с изумителна бързина. Въпреки това съм твърдо убедена, че подобни разкрития не бива да променят мнението на обществото за истинските професионалисти. Защото един истински железничар милее за своя влак така, както обича собственото си дете. Неусетно влакът е станал негово второ семейство. На този хубав празник сме длъжни да почетем труда именно на тези хора. Те нямат нужда от пищни коктейли и прочувствени речи. Нужно им е разбиране и подкрепа. Осезаеми. Истински. Не им трябват поредните обещания, изпратени в поредните декларации и писма. Понякога те рискуват здравето и живота си, за да спасят своите пътници. Правят го не заради парични награди, а защото са професионалисти.

 

Лекарите полагат Хипократова клетва да се грижат за пациентите си, но понякога я забравят. Истинският железничар се врича във вечна вярност пред желязната машина. И спазва клетвата до гроб. Не защото е сложил подписа си на някакъв документ, а защото усеща влака със сърцето си. Тези, които не отговарят на това описание, просто не са подходящи за професията железничар. Именно затова ми е болно, когато чуя, че има забавяне на трудовите възнаграждения на тези хора. Те безкрайно обичат работата, си, но имат отговорности към своите семействата. И трябва да ги изпълняват.

 

Празниците са чудесен повод за равносметка. Но сивотата на делничните проблеми невинаги избледнява, когато сме завладени от еуфорично настроение. Животът ни предлага и жестоки гледки, които вървят ръка за ръка с хубавите мигове. В последно време страниците на вестниците са почернели от тъжната хроника за железопътни инциденти. Самоубийци, автомобили, които пресичат железопътните прелези неправилно, трудови злополуки... В няколко реда се описва трагедията – причини, място, време, последствия... Кратко и бездушно. Поредната жертва. Сякаш никой не обръща достатъчно внимание на човека, който управлява машината-убиец. Машинистът вижда смъртта в очите. Той е първият, който усеща, че черната гостенка се е запътила към неговия влак. Винаги съм се чудела как тези момчета успяват да издържат на психическото натоварване. Те нямат вина за инцидента, но всъщност се превръщат във физическия убиец на тези нещастни хора. Чувала съм от тях, че се стараят да не мислят за инцидентите и се опитват да се абстрахират от спомена за жестоките гледки. Чудя се, обаче, дали това въобще е възможно? Нима тези картини не остават в съзнанието им завинаги, макар и дълбоко потиснати? Неочаквано споменът може да се отключи и ужасът отново да ги връхлети. С нова сила. Сблъсъкът с един кошмар винаги ще ги преследва.

 

Всеки сам избира професията си. Безспорно има и други рискови работни среди. Трудна или не, важното е да обичаш работата си. Нека поне на професионалния празник на железничарите да отдадем заслуженото на хората, които са професионалисти 24 часа в денонощието.

 

Честит празник на всички, които сънуват влакове!


.:: Начало ::.