Внимание! Високо напрежение по релсите!

 

Цветелина СТЕФАНОВА

stefanova_ts@abv.bg

 

Като истински представител на “нежния пол”, месец март показа непредвидимия си характер и донесе смут в железницата. Дълго таеният гняв на железничарите се надигна лавинообразно в началото на пролетта. Заедно с дърветата, “разцъфнаха” и заплахи за стачни действия.

 

Привидното спокойствие в системата беше нарушено от промените в данъчното облагане върху социалните разходи на железничарите. Само за няколко дни отдавна обсъжданите проблеми в сектора прераснаха в реална опасност от ефективни стачни действия. Като истински революционери, синдикалните лидери поведоха хилядите железничари към лелеяното повишение на заплатите. По време на разгорещените дискусии между работниците и ръководния състав прелитаха опасни искри на социално недоволство и открити заплахи за национални протести

 

Въодушевлението от членството ни в Евросъюза беше помрачено от повишаване на цените на основни групи хранителни продукти, услуги, недвижими имоти, транспорт. Страхът от неизвестното евробъдеще стегна душата на българина. Зарята на 1 януари 2007 вече е позабравена, притискат ни новите етикети в магазините. Противниците на присъединяването използаваха това и отново лансираха старата теза, че мечтаното членство е голяма лъжица за нашата уста...

 

Докато се вайкаха от новите цени и старите си заплати, железничари, миньори и работници в градския транспорт получиха поредния удар под кръста. Паричните им възнаграждения бяха намалени, вследствие на нов начин на данъчно облагане. Вероятно за някои разликата в получените средства е незначителна, но всеки служител на железопътните компании отлично знае цената на въпросните 30-40 лв. А тя е – всекидневен, уморителен, тежък ТРУД! Отново лъсна тъжната истина – отговорността за стотици човешки живота се заплаща с жълти стотинки. Вместо отдавна обещаното увеличение на финансовите възнаграждения с 10 % , служителите, на практика, получиха... намаление.

 

Този парадокс сякаш отприщи бента, който досега удържаше недоволните железничари. Ресорните министри на транспорта и социалните грижи разбраха сериозността на проблема и за броени дни постановиха да бъде въведено диференцирано увеличание на доходите в сектора. Звучи честно – всеки ще получава според квалификацията, стажа и степента на отговорност, която поема. Страстите се поуспокоиха, когато дойде и благата вест, че данъчното облагане ще възвърне предишните си параметри. После пък се оказа, че това не е съвсем сигурно. Дано, в крайна сметка, новите фишове за заплатите наистина зарадват железничарите.

 

Делничните финансови проблеми сякаш изместиха на заден план изключително важния въпрос за изпълнението на евроизискванията в железопътния сектор. Не бива да забравяме, че макар и пълноправен член на Европейския съюз, България все още е длъжник на алианса в много отношения. Въпреки че изпълнихме някои от поставените изисквания, все още ни чака дълъг път . Не можем да си позволим да спираме за почивка! Железопътните “пакети”, които трябва да реализираме в близките години, висят над главите ни като дамоклев меч. Всяка грешка в този момент би била фатална за железницата. Само от нашата инициативност, борбеност и упоритост зависи дали ще успеем да използваме докрай потенциала си.

 

Безспорно никой не може, само за няколко месеца, да неутрализира негативите, които са трупани в системата през годините на прехода, а и още преди това. Факт е обаче, че трябва да загърбим балканския си манталитет и да започнем да мислим в перспектива. Нужна ни е дългосрочна стратегия за изваждане на железницата от безизходицата. Сякаш уморени от ежедневните малки битки за оцеляване, не можем да помислим за бъдещето. А то вече чука на вратата ни! Железницата е заровила глава като щраус в безчетните си грижи – ниски заплати, нападения на организирани криминални групи, морално остарели подвижен състав и инфраструктура. Железопътните специалисти трябва да си поемат дъх и да насочат усилията си към изграждане на нова визия за железницата през предстоящите 15-20 години. Наистина би било тревожно, ако евронаблюдателите ни поставят лоша оценка в своя мониторинг на сектора.

 

Може би прословутите евроизисквания ще прозвучат на някого като думите на френската кралица Мария-Антоанета “Като няма хляб – яжте пасти”... Съзнавам, че е нелепо да искаме от хора, които броят всеки свой лев, да мислят като благополучните европейци. Изходът? Задоволяване на елементарните човешки нужди на служителите в максимално кратък срок. След което дружно да се помисли в дългосрочен аспект за подобряване състоянието на железопътните компании. Защото е крайно време да престанем да гледаме назад. Нека заедно отправим взор към един по-далечен еврохоризонт.


.:: Начало ::.