Приказка за железничарската стълба

 

Цветелина СТЕФАНОВА

stefanova_ts@abv.bg

 

Посветено на всички, които ще кажат: “Това не се отнася до мен!”

 

Познат ли ви е този епиграф? Ако още не сте се сетили - с него Христо Смирненски предизвиква съвестта на читателите си в “Приказка за стълбата”. Неслучайно и аз избрах подобно начало. Новините от железничарската общност през последните дни отново приличат на черна хроника. Полицейско разследване, арести, кражби на гориво... Сюжетът е идентичен и в живота, и в литературата. На фокус е промяната у човека, която неминуемо води до деградация на личността. Във фейлетона той е интерпретиран чрез приказния мотив за Дявола, застанал на пътя на лирическия герой, за да го изкуши със срамна сделка между доброто и злото. В тъжното битие на железничаря се разказва за негови колеги, злоупотребили със служебното си положение. Ролята на Луцифер се изпълнява от хартийки с лика на събратята по перо на Христо Смирненски.

 

Убедена съм, че на земята няма безгрешни хора. Доброто и злото неуморно се борят за надмощие у всеки от нас. С променлив успех. Несериозно е да мислим, че в железопътната система няма пробойни. Злоупотребите с гориво са сред най-сериозните проблеми в сектора. За съжаление, те се превърнаха в хронична болка за всяко ръководство на железопътния оператор. Разкритите случаи на отклоняване на големи количества гориво отново придобиха печална медийна популярност. Градовете на срама са Бургас, Дупница, Мездра.... Засега. Колко ли още злонамерени хора се крият зад маските на истински професионалисти? Приличат ми на пиявици, отчаяно впили се в тялото на железницата.

 

Невинаги мащабът на престъпното деяние е сериозен. Количеството на злоупотребите варира от няколко туби, прилежно скрити в багажника на колата, до организирано отклоняване на десетки тонове гориво. Сигурно някои ще си помислят: “По-големи кражби остават неразкрити, по-опасни престъпници са на свобода....” Безспорно. Основният проблем е, че един компромис с честността неминуемо води след себе си друг. И така се завъртаме в порочен кръг, от който няма изход. Ако веднъж заглушим вопъла на съвестта си, напълно възможно е следващия път въобще да не я чуем.

 

Широко дискутираните реформи в железопътната система вече стартираха. Всички трепетно очакваме промяна в облика на сектора, но... Преди да запеем Одата на радостта по повод присъединяването ни към европейските грандове, първо трябва да реформираме съзнанието си. Не може страна, в която процъфтява търговията на дребно с крадено гориво, да иска да бъде равноправна на “белите” държави. Просто защото съвестта на някои от нейните граждани е катранено черна. Иска ми се да намеря оправдание за деянията на споменатите групи хора. Уви! Колкото и да търся логично обяснение, не мога да го открия... Финасовият колапс на железницата не може да бъде оправдание. Железничарите не се славят като богати хора, но защо е нужно да продават душите си на безценица? Дяволът ги примамва с шума на парите, но след това никога не пропуска да поиска висока нравствена цена. За съжаление, алчността принуждава хората да се спускат стремглаво надолу по стръмната стълба. Стъпало по стъпало – неусетно стигат до калното дъно. Поддалите се на злото използват съвестта си като разменна монета, опитвайки да променят стандарта си на живот. Сякаш забравят, че блясъкът на материалните придобивки бързо избледнява, а съвестта е продадена завинаги.

 

Дали виновниците могат да осъзнаят, какво всъщност са сторили? Те не са откраднали само от своя работодател. Осквернили са неприкосновеността на честния труд на своите колеги. Има железничари, които стават по тъмно, за да задвижат “Желязната лейди” и не могат да отпразнуват подобаващо хубавите поводи със семействата си, защото са отдадени на своята професия. Въпреки финансовата си нестабилност, те категорично обръщат гръб на изкушенията.

 

Докога ще се разграбва едно национално богатство като българската железница? Отговорът е прост. Докато всички ние мълчим примирено. Не можах да скрия учудването си от постъпката на служителите в Мездра, които сами са алармирали органите на реда за нередностите в тяхното поделение. Думите “граждански и професионален дълг” звучат патетично, но са напълно уместни в случая. Ако спрем да се завиваме през глава, когато чуем или видим престъпление, един ден ще се събудим в по-спокойна и правова държава. Няма картина само със светли тонове, нито пък такава, в която да преобладават само тъмните краски. Но сякаш се уморихме всеки ден да гледаме в реалния живот избрани сцени от приказката “Али баба и четиридесетте разбойника”.

 

Всеки от вас познава добре своята стълба – къса, стръмна, скърцаща, дървена или пък желязна... Независимо от разликите между нас, важно е всеки да поеме своя път нагоре по стълбата на железничаря.


.:: Начало ::.