SNCF - посоки на промените в железниците

Жорж РИБЕЙЛ

Ecole nationale des ponts et chaussées - Франция

 

Бившите управници и висши кадри на SNCF признават, че откакто са напуснали през 90-те, при редките си контакти със старата служба, им е трудно да я познаят. И когато се наложи да се срещнат с новите ръководители, заели техните места, вече не ги разбират. Не само защото съкращенията, йерархията и наименованията са напълно сменени, но и защото не са имали възможността да опознаят новите кадри в процеса на работата и професионалното им израстване. “Новите” нерядко са спуснати отгоре на най-високите постове в управлението, без да притежават “благородната железничарска старост”, която беше сред отличителните признаци на благородническата каста на “висшите функционери”. По тези причини “бившите”, преживели дълга и възходяща кариера в SNCF – от началния си стаж на терен до влизането в Плеядата на 1500-те “висши функционери”, или дори сред ръководните кадри, често се съмняват в мениджърските качества на наследниците си и в доброто бъдеще на предприятието, което са познавали. Те помнят интегрираните железници – монополист, концентриран около техническата си култура, заедно със специфичната железничарска ценностна система, включваща здравата дисциплина и професионална всеотдайност, насочени най-вече към безопасността и безупречното спазването на разписанията. Подчинението на далечното, но императивно законодателство на Европейската общност, насилствената подялба на бранша и функциите с RFF (компанията, управляваща националната жп инфраструктура – б.р.), предизвикателствата на новопоявилите се товарни превозвачи – всичко това прави днес SNCF неузнаваемо, променя го из основи, по-скоро ограничава автономността на ръководителите му и ги принуждава да моделират наново критериите за вземане на решения според новото основно правило – клиентът официално е основната цел на всички стратегии.

 

Неписаното “обичайно право”, според което различните категории в йерархията се заемаха от инженери, които започваха работа веднага след като получат висшето си техническо образование, е сринато в полза на новите “чужди тела”, които вече са мнозинство – по-скоро мениджъри, по-скоро възпитаници на икономическите висши училища или университетите, отколкото на техническите ВУЗ-ове...

 

Културната революция, насочена срещу принципите на интегралните обществени железопътни услуги и в полза на разделянето на дейностите според типа пазар, се облегна на засиленото и дълбоко обновяване на критериите при набиране на персонал. Беше заложено по-скоро на предпочитанието към млади хора и жени, търсещи професионална и социална реализация, за сметка на хората, обсебени от железничарско вдъхновение или от сигурността на уседналото работно място. В някои функционални дирекции цели отдели от “интелектуалната работна ръка” вече се състоят само от “стажанти”, които са в SNCF временно, по силата на договор между железниците и други работодатели. Смесване, което беше немислимо по времето на “голямото (и изключително) семейство” на Железниците.

 

Към тоталното преобръщане на служебната йерархия се добавят и новостите в разположението на командните центрове – те все повече се разпръсват по всички краища на Париж след разрушаването на историческото седалище на улица “Сен Лазар”. Продажбата на голяма част от недвижимото имущество (особено в Париж), последователните отцепвания от могъщата навремето група SNCF, чието сърце някога беше SCETA, продажбата на някои стари и особено доходоносни филиали като SHEM, принудителното прехвърляне на терени и сгради към RFF – всичко това говори за постоянен процес на разцепление. Но и на упадък, бихме казали, защото солидното предприятие, което вдъхваше респект на партньорите си от институциите, сега е “олекнало”. SNCF отстъпи пътническите си влакове на общините, а влаковете си за парижките предградия – на STIF. При появата си новото, “каучуково” лого на SNCF с розовите меки фигури, които трябва да изразяват колективния изобретателски дух, като че ли изрази тъкмо това “омекване”, особено при сравнение с острите (фалически?) символи на технологична мощ и агресивност в старите лога.

 

Революцията TGV

 

Въпреки че всичко се е променило в SNCF през последните 12 години, не можем да си затворим очите пред блясъка на “революцията TGV”. Революция, която не спира да се случва от 1981 насам. Признаваме изненадата си при вида на железопътните карти, включени в лъскавите списания, които се раздават на пътниците в I класа на TGV и отразяват само тези линии на RFF, по които циркулират влаковете-стрели. Донякъде смущаващо е, че в тях веднага откриваме прословутата “звезда на Льогран”, замислена от правителството, която през 1842 играе ролята на първа “направляваща схема за железопътната инфраструктура” за ориентация и планировка на френската железопътна мрежа. Дали днес всичко не се повтаря отново, дали не сме в началото на своеобразна “втора глава” от голямата книга на историята на френските железници? Символичният смисъл на тази карта е да ни напомни как новата мрежа на високоскоростните линии в някакъв смисъл “произлиза” от старата. Дали тази карта не предсказва как ще изглежда френската железопътна мрежа след трийсетина години? От която ще липсват регионалните влакове – те ще се движат само по регионалните пътища; крайградските парижки влакове, удавени и объркани в обширната унифицирана система за експлоатация на RER; товарните влакове...

 

В една Франция от 1975, когато доходоносният товарен трафик осигуряваше на SNCF средства за “субсидиране” на тогавашните му експресни пътнически влакове, кой би могъл да си представи френската железница такава, каквато е тя 30 години по-късно? Историята на големите технически системи показва как се развиват те, как новото се захранва от старото до часа на тяхната раздяла, до мига, в който се прекъсва окончателно пъпната връв, за да се освободи хубавото бебе от старата утроба.

 

Според хипотезата ни, днес присъстваме на раждането на железницата на ХХІ век – събитие, съпроводено и от материални затруднения, и от човешки сълзи. “Татковата железница”, олицетворявана от SNCF, е разсипана, разрушена и обречена на изчезване. Затова усиленият метаболизъм в самата френска железопътна система разкрива все по-ярко пред нас контраста между двете железопътни Франции – вчерашната и утрешната. Докато първият TGV Sud-Est в Париж биваше посрещан на няколко отделени му коловоза от непроменената гара Париж - Лион, днес всяка новоизградена високоскоростна линия провокира преобразяването на големите си крайни гари и те се превръщат в катедрали с уникална архитектура – също толкова несъразмерно грандиозни днес, колкото трябва да са изглеждали и първите гари в зората на железопътните превози. И това се отнася не само за гарите, но и за депата, и за цеховете, предназначени за престижните TGV. Да не говорим за съответните високоскоростни линии, за контролно-командните постове, за системите за безопасност. Периодът, който преживяваме, е забележителен – той е период на преход между старото и новото. Състояние, напомнящо гъсеницата, превърнала се в какавида, откъдето един ден ще излети новата красива пеперуда, изоставяйки стария пашкул. Никога SNCF не е надувало така гръмко тромпетите в прослава на TGV, поддържано от хора на държавните мъже, RFF, Alstom и други производители– всички с идеята да си поделят моралните и материалните дивиденти от тази слава. Първи копки, пускане в експлоатация на обекти, паради, минали и бъдещи рекорди по скорост се сливат в постоянен, оглушителен ритъм.

 

Всичко това само подчертава състоянието на останките от старата система, което може да се наблюдава твърде лесно. Едно пътуване “с малка скорост” с някой от малкото останали TER, Corail или Transilien ще ни разкрие огромната площ на опустелите железопътни владения, които се нижат край традиционните линии, превърнати в истински железопътни пустини: ръждясали релси на помощни пътища, потънали в бурени, парализирани обслужващи вагони, зарязани на места, изоставени на милостта на драскачите на графити стари сгради и несъмнено най-смущаващата гледка – безкрайната мрежа от разпределителни линии, по които не се вижда и най-малкото движение на маневрен локомотив.

 

Наследството

 

Всички свикнахме да си припомняме с носталгия раздрънканите влакове, които навремето оживяваха и най-дълбоката провинция. Музеите и туристическите влакове се възползваха от тази наша носталгия. Несъмнено, скоро ще трябва да предприемем мерки за опазването на това наследство, днес изоставено на ръждата и бурените. Чак когато нещата умрат, започваме да се интересуваме от историята им и ги превръщаме в музейни експонати. В този смисъл, медийните усилия на SNCF в подкрепа на съхраняването на някои образци от електрическия им подвижен състав, показват, че те имат съзнанието за една вече затворена страница в своята история.

 

Но щом SNCF е на смъртен одър (ако вече не е починало), тогава да живее “TGV” – запазената от създателите си марка на това ново възраждане на железниците!


.:: Начало ::.