Железниците – 140 години по-късно

 

Преди 140 години, през октомври 1866, официално е открита железопътната линия Русе - Варна – първата по нашите земи. Подобни годишнини винаги са повод за равносметка и оценка на постигнатото. Днес, в навечерието на присъединяването ни към Обединена Европа, сериозните проблеми на българските железници не са тайна за никого. Лошото състояние на железния път, липсата на модерен подвижен състав (както и недостигът на подвижен състав въобще), а също зачестилите инциденти (за щастие без човешки жертви, но със значителни материални щети за БДЖ ЕАД и НК ЖИ) сякаш не дават особени шансове за бързото им излизане от кризата, чиито корени следва да се търсят не само в обективните тенденции в транспортния сектор през последните десетилетия, но и в грешно формулираната още преди 20-25 години стратегия за неговото развитие у нас. Естествено, зачестяват медийните атаки срещу железниците, както и опитите да се представи тяхната незабавна приватизация като единствен изход от създалата се ситуация.

 

Всъщност, българските железничари не за първи път се сблъскват с подобни предизвикателства, но винаги са намирали начин да се справят с тях. Показват го анализите на страниците на нашето списание от 30-те години на миналия век. Ето какво пише например пловдивският районен жп инспектор Христо Иванов през април 1931: „С пътническия и сточен трафик по нашите железници... не можем да се похвалим. В последните години след войната, тоя трафик, който преди бързо растеше, показва значително намаление”. Знаменателно е обаче, че железниците ни преодоляват тази криза не толкова благодарение на повишените държавни дотации, а на активното си пазарно поведение.

 

От такова поведение още повече се нуждаем днес. То би позволило на българските железници да усвоят нови ниши в сферата на транспортните услуги, да установят ползотворно сътрудничество с доказали възможностите си партньори (последното споразумение между БДЖ ЕАД и DB AG може да се окаже изключително важна стъпка в това отношение, стига, разбира се, да бъде изпълнено с реално съдържание), да оптимизират наличните материални активи и човешкия си потенциал и да открият механизмите за набавяне на толкова необходимите им средства. Нужно е обаче и нещо друго – тоталната мобилизация на личния състав на железниците, преодоляване на апатията и усещането за обреченост, както и по-добрата координация и сътрудничество между отделните държавни предприятия в сферата на жп транспорта, където понякога се създава излишно напрежение. Както посочва преди 76 години (отново на страниците на списанието) д-р Иван Петков: „Необходимостта от неразривна връзка между изпълнител и ръководен персонал е съществено условие за успеха на рационализацията в железниците. Ръководният персонал е, който научно ще организира работата. Изпълнителният персонал пък ще трябва да разбере тази работа, но научната организация не изчерпва всичко, свързано с нея. Тя оставя голям простор за личната инициатива на всеки чиновник и работник. Там той ще трябва да прояви своите качества – не само сръчност, но и умение, което пък изисква мислене”.

 

Инж. Тодор КОНДАКОВ

Главен редактор


.:: Начало ::.